Писна ми, мамка му, писна ми. Взех си раницата, качих се на първия автобус за извън София и се настаних на седалката. Пътя вървеше гладко, минаваха дървета, каруци и кръстовища.

Накъде по средата на пътя помолих шофьора да спре. Видях един рид и се закатерих натам. Красота.

Седнах на полянката най-горе на малкото връхче и се загледах в синевата. Ама то чудно, бе. Мирише на пролет, птичките пеят, пчеличките жужат, една къртица копае дупка и ме гледа ококорено, идилия ви казвам, идилия.

Само виковете от близката лудница в дерето ме караха да осъзнавам, че съм на Земята. Не бях я забелязал преди, но се помъчих да я игнорирам.

Полегнах и се загледах в слънцето. То допираше лъчи до лицето ми. Стана ми приятно и забавно. Нещо изшумоля зад мен. „Сърничка“ – помислих си аз.

- Ахааааа, ей ко къде е бе – се чу плътен женски глас – айде идвайте.

Аз се сепнах и се обърнах. Една огромна жена облечена в бяло катереше рида към мене. Приближаваше се доста бързо, но като стигна на десетина метра от мен се спря и тръгна по-бавно.

- Ехххееееее – каза пак тя – ето те бре – ух, измъчи ни.

Аз я погледнах с недоумение. В същото време две още по-едрички момчета, пак облечени в бяло, допъплиха плувнали в пот до нея.

- Ти си Богомил, нали? – попита единия.
- Блогърче си нещо? – попита втория

- Да – казах аз.

- Еххх, ама и си казва, веднага – каза сестрата на двамата си колеги.
- Абе изпотихме се – каза ми тя – Как можа тоя път тука да се качиш.

Аз я погледнах тъпо.

- Ама, за какво говорите – даже се опитах да бъда любезен.
- Айде, айде сега. Пак успя да ни се измъкнеш – каза сестрата и кимна към сградата в долината.

Аз сякаш осъзнавайки какво става, станах и се усмихнах:

- Ааа, ама аз не съм от там, ха-ха, ама да не се помислили, че аз …
- Няма нищо моето момче – прекъсна ме сестрата и запристъпва леко към мен – спокойно, всичко е наред.

Аз се ококорих, като къртицата преди малко.

- Хайде, че на всички им е тъжно за тебе. Тримата други Богомили, на двамата oggini, на Йовко, дори на Наполеон от другата стая му стана тъжно, даже сълза пророни ..

- То защото му шибнах една, дето не трябваше – промърмори единия от санитарите.
- Тихо, пък ти бе – просъска му тихо сестрата. – Хайде богенце, хайде да си ходим.

- Хей, хей, хей, чакайте сега да ви обясня. Аз наистина съм Богомил, ама не съм луд, току що пристигам с рейса от София. Нещо сте в грешка

- Сто милилитра блоголин в гъза – изпища сестрата – не, нека да са сто и петдесет.

Единия санитар скочи и усетих, как една игла се забива в мен.

Пак пееха птичките, пак пчеличките жужаха, пак една къртица ме гледаше ококорено. Ах, не това бил Луи трети или четвърти.

Майната му на нормалния живот. Искам емоции.

—
Теглете и вие по една майна тук.